Бях излязъл с леля ми до кафето в селото и дойде една позната, която си има внуче и беше с него. Седяхме говорихме си и както всяко друго дете, внучето ѝ постоянно се движеше, искаше да опознае средата, която го заобикаля. И гледах как жената си говори с нас и същевременно оправя чорапчето на дете, гледа да му е удобно, дава му бутилката с вода. И тогава изпитах това чувство, което не мога да опиша, но беше свързано с навиците на човек да се грижи за поколението си.
Веднага пред очите ми минаха какви ли не картинки. Майка, която се грижи за дете си, сменя му памперсите, кърми го, храни го, гледа да му е топло. Следващото нещо, което мина през ума ми беше тигрица, която също се грижи за малките си, как ги ражда, как ги чисти, как ловува, за да ги нахрани. После дойде ред на котките, домашните котки, сетих се за моята, която беше родила точно преди 1-2 месеца и как тя се грижи за него. Чисти го, пази го от опасност, гледа да му е удобно и сега гледам как го учи да се грижи само за себе си.
И веднага след тези картинки ме удари друга мисъл. Колко път е трябва да изминем, за да стигнем до това си състояние. Как сме се зародили, въобще като вид, как се е появил животът на тези планета, намираща се на третото място около Слънцето, на точното място, в „зоната на живот”, за да се зароди едно-единствено, едноклетъчно животинче, организъм, клетка, наречете го, както искате, но пак е учудващо.
Помислих си през какво ли е трябва да мине еволюцията, за да може да стигне до този инстинкт на всички същества, грижата за малките им, за поколението. Може да е имало видове, които не са имали това качество, да го наречем, и те са измирали. Може пък това да е бил и първият вид, който се е зародил, който да е двуполов, но да не е оцелял заради липсата на това важно нещо.
Както ни учеше госпожата ми по биология, естествен подбор, само добрите качества се запазват за поколенията напред, вредните умират, заедно с преносителя. Но ако се е развило обратното, ако никога не се е появил този ген, чувство, инстинкт, чрез който се е оформил светът такъв, какъвто го познаваме? Никой не знае, може само да гадаем. Да си представим свят, в който животните се размножават непрестанно, раждат и оставят бебето на произвола на съдбата, ако в този свят има съдба.
Нищо нямаше да процъфти, нали? Тези бебета, тези малки, току-що дошли в този свят (или онзи свят, не съм сигурен как да го кажа) трябва да съумеят да живеят още от раждането си сами, да се пазят от хищници, да си намират храна. А може пък еволюцията да ги е създава по такъв начин, че да може да оцелеят. Да се раждат по-развити, отколкото сега се раждаме ние и повечето животни.
Еволюцията е много умно „същество”. Тя все намира начин, по който да развие света, да го направи изпълнен с живот и красота. Трябва да сме ѝ благодарни, че ни е създала по този начин, че е решила да поеме в тази посока, а не да се отклони и ние никога да не се появим. Също така трябва да благодарим и за този инстинкт, който е вложила в животните, който е създала, добавила, за да може да се размножаваме, да се увеличаваме и да населяваме тази планета.
Инстинктът за съхранение на потомството, за грижата на детето, което си докарал на този свят е толкова силна, все едно се е натрупвала и засилвала с течение на всички тези години, през които е имало живот на Земята. Това е едно от неща, които ни свързват с природата и ни помагат да живеем по-добре, с по-хубаво чувство.
Животът е нещо ценно, което не трябва да отхвърляме с лека ръка, не съм казал, че е и лесен, но Вселената ни е дарила с него и трябва да ѝ бъдем благодарни, защото ако не беше тя, нямаше да мога нито да напиша този пост, нито вие да го прочете, защото нямаше да има нищо, никого, всичко.
Майчинският инстинкт или този, който ни позволява или ни кара да се грижим за децата си, да ги отгледаме, докато не станат достатъчно големи и опитни, за да опитат те самите да създадат свои потомци е нещо ценно, направо безценно, за което трябва да сме благодарни на еволюцията, Вселената и за вярващите на Бог.
No comments:
Post a Comment