Венера и Марс

Нощното небе. Необятното пространство, което следва след атмосферата на Земята. Мракът, в който проблясват тук-там малки светлинки, като лампички, които са на метри разстояние. Най-ярката и първа светлинка, която се появява на небето, не е звезда. А Венера. Съперникът й Марс също се вижда, как блещука и наднича да види дали тя е там.

Двете планети, които се водят, че са в един вид война. Те са като Ин и Яна, като черното и бялото, като доброто и злото, като светлината и мрака. Те са противоположни една на друга, поне в мислите и разбиранията на човека.

Всичко това идва от идеята, че хората за от Марс и Венера. Жените от единствената планета в Слънчевата система, кръстена на жена, а мъжете от брата на Земята. А защо е така? Заради разликата в половете. А защо я има? Защото така ни е създала Вселената. Да сме различни, защото ако бяхме еднакви, нямаше да го има света, в който живеем сега. Щеше всичко да е монотонно и досадно.

Щом се водим, че сме от две планети защо тогава се чудят как сме се появили на Земята. Ясно е, преместили сме се от двете планети, защото условията за живот там не са били много благоприятни вече. А най-близката планета, която е можела да ни поддържа, е била Земята.

Добре, ама как са се размножавали там, на другите планети. Лесно, чрез делене или клониране. Но при преместването са нямали нужното пространство да пренесат всички материали и познания за това и са останали на другите планети и са били унищожени от последвалите климатични катаклизми.

Но като са се срещнали двете раси, една от Венера, другата от Марс, са открили и друг начин за размножаване. Който се разпространил много по-бързо, защото носел не само нов индивид, но и удоволствие. С времето двете раси се слели постоянно и забравили за другите си възможности за размножаване.

Смотана мисъл, не мислиш ли? Да, така е. Но какво да прави човек, като му се насажда, че всичко има само две крайности. Всичко е устроено, така според Вселената и така е винаги. Ми не е така. Дори във Вселената има средно положение. Да има много светли участъци, има и много тъмни, но има средни, места, които се осветени приблизително средноаритметично на двете крайности. Както и няма само раждане на звезда и нейната смърт. Има го и животът й. Това нещо, благодарение, на което ни има, благодарение, на което четете този пост, благодарение, на което ме има, за да го напиша.

И така Венера и Марс, продължават да се водят сестра и брат на Земята и един вид майка и баща на нас, защото все пак от там идваме и почти никой не се сеща за Земята, за самата причина, че ни има, не само на нея, ами изобщо. За това нека продължаваме да гледаме в необятния небосвод и да сме благодарни, че ни има, че го има небосвода, че го има света, че я има Вселената, че имаме възможност да видим тези чудеса, които ни предоставя Космоса и да не забравяме, че не сме сами. Има и някой друг.

Грижа за поколенията

      Бях излязъл с леля ми до кафето в селото и дойде една позната, която си има внуче и беше с него. Седяхме говорихме си и както всяко друго дете, внучето ѝ постоянно се движеше, искаше да опознае средата, която го заобикаля. И гледах как жената си говори с нас и същевременно оправя чорапчето на дете, гледа да му е удобно, дава му бутилката с вода. И тогава изпитах това чувство, което не мога да опиша, но беше свързано с навиците на човек да се грижи за поколението си.

Веднага пред очите ми минаха какви ли не картинки. Майка, която се грижи за дете си, сменя му памперсите, кърми го, храни го, гледа да му е топло. Следващото нещо, което мина през ума ми беше тигрица, която също се грижи за малките си, как ги ражда, как ги чисти, как ловува, за да ги нахрани. После дойде ред на котките, домашните котки, сетих се за моята, която беше родила точно преди 1-2 месеца и как тя се грижи за него. Чисти го, пази го от опасност, гледа да му е удобно и сега гледам как го учи да се грижи само за себе си.

И веднага след тези картинки ме удари друга мисъл. Колко път е трябва да изминем, за да стигнем до това си състояние. Как сме се зародили, въобще като вид, как се е появил животът на тези планета, намираща се на третото място около Слънцето, на точното място, в „зоната на живот”, за да се зароди едно-единствено, едноклетъчно животинче, организъм, клетка, наречете го, както искате, но пак е учудващо.

Помислих си през какво ли е трябва да мине еволюцията, за да може да стигне до този инстинкт на всички същества, грижата за малките им, за поколението. Може да е имало видове, които не са имали това качество, да го наречем, и те са измирали. Може пък това да е бил и първият вид, който се е зародил, който да е двуполов, но да не е оцелял заради липсата на това важно нещо.

Както ни учеше госпожата ми по биология, естествен подбор, само добрите качества се запазват за поколенията напред, вредните умират, заедно с преносителя. Но ако се е развило обратното, ако никога не се е появил този ген, чувство, инстинкт, чрез който се е оформил светът такъв, какъвто го познаваме? Никой не знае, може само да гадаем. Да си представим свят, в който животните се размножават непрестанно, раждат и оставят бебето на произвола на съдбата, ако в този свят има съдба.

Нищо нямаше да процъфти, нали? Тези бебета, тези малки, току-що дошли в този свят (или онзи свят, не съм сигурен как да го кажа) трябва да съумеят да живеят още от раждането си сами, да се пазят от хищници, да си намират храна. А може пък еволюцията да ги е създава по такъв начин, че да може да оцелеят. Да се раждат по-развити, отколкото сега се раждаме ние и повечето животни.

Еволюцията е много умно „същество”. Тя все намира начин, по който да развие света, да го направи изпълнен с живот и красота. Трябва да сме ѝ благодарни, че ни е създала по този начин, че е решила да поеме в тази посока, а не да се отклони и ние никога да не се появим. Също така трябва да благодарим и за този инстинкт, който е вложила в животните, който е създала, добавила, за да може да се размножаваме, да се увеличаваме и да населяваме тази планета.

Инстинктът за съхранение на потомството, за грижата на детето, което си докарал на този свят е толкова силна, все едно се е натрупвала и засилвала с течение на всички тези години, през които е имало живот на Земята. Това е едно от неща, които ни свързват с природата и ни помагат да живеем по-добре, с по-хубаво чувство.

Животът е нещо ценно, което не трябва да отхвърляме с лека ръка, не съм казал, че е и лесен, но Вселената ни е дарила с него и трябва да ѝ бъдем благодарни, защото ако не беше тя, нямаше да мога нито да напиша този пост, нито вие да го прочете, защото нямаше да има нищо, никого, всичко.

Майчинският инстинкт или този, който ни позволява или ни кара да се грижим за децата си, да ги отгледаме, докато не станат достатъчно големи и опитни, за да опитат те самите да създадат свои потомци е нещо ценно, направо безценно, за което трябва да сме благодарни на еволюцията, Вселената и за вярващите на Бог.

Еволюция 2 - Еволюция на човека

Краят на годината. Час по биология. Госпожата преподава последния урок. Всички са вече толкова изморени и незаинтересовани, че просто се чудят с какво да отбият времето. И така часът си върви и учителката разказва еволюцията на човека.

И слушайки госпожата и обяснявайки как австралопитекът се различавал от шимпанзетата, как неговият череп при очната кухина бил по-голям и мозъкът му бил по-голям. Хващайки тази мисъл се замислих за пътя, който сме изминали от шимпанзета до сега. Това разбира се е, ако приемем, че теорията за еволюцията на Дарвин, е вярна.

Представете си колко милиарди години еволюция е била нужда, за да може да се появим ние. Колко неща е трябвало да се пробват. Колко наши вариации е трябвало да умрат, просто защото не са били точно това, което е трябвало да бъдат. Австралопитек, неандерталец, кроманьонец, хомо еректус, всички тези същества сме били ние. Страшно звучи, нали?

Как в много далечното минало сме се хранили с буболечки, трева и сурово месо. Живели сме в пещерите и не сме познавали нито електричество, без което в днешно време сме за никъде, нито сме имали лична хигиена, тогава това е било „рая” за бактериите и вирусите, нито сме познавали огъня, който е променил нашия начин на живот, както днес правят това компютрите, но не винаги в много добра светлина.

Но нека оставим за малко тези неща, които може да не ни учудват толкова. Нека помислим за друго нещо. Как се е стигнало до тази разлика в устройството на тези животни. Да, животни, дори ние сме такива, колкото и да не го вярваме, ние си оставаме бозайници, животни.

Как на природата и е скимнало да увеличи мозъчната кухина, за да може да се развие мозъкът? Как се е появила първата реч, какво е представлявала? Да, промените и причините за еволюция са промените в самия климат и местообитание. Но пак защо точно в тази насока. Защо не се е получило нещо друго. И по-важният въпрос, който ме тормози от много дълго време, защо не продължаваме еволюцията си?

„Продължаваме я”, ще кажат някои. Ще посочат за пример технологичния прогрес, как компютрите ставам все по-малки и по-малки, да, но това не е наша еволюция, а на машините. Наистина те са се появили от нас и ние сме изминали дълъг път, докато ги измислим, но пак защо еволюцията ни се е насочила към тази посока, към усвояване и намиране на нови и нови неща. Защо не може да станем нещо повече от човек, защо еволюцията се е спряла точно тук, на нас. Защо не е продължила да ни развива, да се превърнем в някой друг вид, ново същество, по-развито, по-умно, по-приспособимо?

Или може би се осъществява, но ние просто не я забелязваме или я приемаме за болест. Хората сме най-разпространените същества на Земята и просто сме свикнали да няма нищо по-натам от нас. Затова когато се роди дете, което с нещо е по-различно от другите хора, отклонява се от нормите, които ние сме си възложили за обикновен човек, веднага приемаме, че нещо не е наред с него. В някои случи е така, тези нередности водят до болести, при които много рядко се стига до полова зрялост, но някои не са толкова опасни. Но се смятат за болест, а може просто да са опит на еволюцията да постигне нещо повече.

Друга причина, поради която може да кажете, че няма еволюция, е промяната на околната среда. Добре, но тя се променя, самите ние оказваме огромно влияние върху нея и по-този начин се появяват нови болести и организмът ни отслабва.

Никой не може да си представи какво точно би било следващото звено, в което може да еволюираме. Това дава поле за изява на въображението на много хора. Така се появи и сериалът „Герои”. Там еволюцията беше усъвършенствала хората, така че те имаха свръхестествени сили. Това е една гледна точка на това какво може да представлява еволюционният прогрес след нас или с нас.

Но както се казва, историята се повтаря. Може и нас да ни настигне гибелта на динозаврите и да се превърнем в поредния изчезнал вид на тази планета. Това е още един възможен сценарий, но никой не знае какво точно ни очаква. Всеки ден е ново приключение, в което трябва да се спуснем, всяка вечер заспивайки с планове за утрешния ден, не се знае дали ще се събудим въобще.

И така ние живеем живота си и много малко се замислят на къде сме тръгнали и от къде сме дошли. Не се знае дали еволюцията ще ни изиграе мръсна шега и ще ни унищожи така, както ни е и създала, просто защото сме и омръзнали или сме и навредили, което го правим на 110%, но това е друга тема.

Моля ви само за малко да се замислите за това на къде отиваме, какво ще постигнем в тази посока, която сме поели. Ще преуспеем ли, ще загинем ли, ще еволюираме ли или ще си седим на същото дередже и само ще мечтаем?

Творецът

   Разучавайки как да си направя страници в Blogger, по погрешка постнах една публикация, която не трябваше. Та именно тя беше озаглавена „Творецът”. Гледайки това заглавие и едновременно следейки сериала „През червеевата дупка с Морган Фриман” ми дойде идеята да напиша това творение.

   В продължение на дни мислих какво да включа и реших да се спра на многото теории, които знам.

   Творецът, Създателят, Сътворителят, Бог, Господ, Аллах, всички тези имена и наименования се използват, за да може да се характеризира едно същество, което е създало целия свят. Но дали е така? Никой все още не знае. Теориите за създаването ни са безкрайно много. Всеки човек си задава този въпрос от къде сме се появили. Но никой не е намерил отговора му все още.

   Теорията за големия взрив, ще започна с нея. Най-разпространената теория и тази, която се счита за най-вярна. Като разбрали хората, че Вселената се разширява, веднага им дошло на ума, че е трябвало да тръгне от някъде тази Вселена, за да се разшири. И в последствие се родила Теорията за Големия взрив. За тези, които не я знаят, ще обясня простичко, така както аз я разбирам. Вселената е започнала от една много малка частица, горе-долу колкото един атом или беше по-малко, това не е толкова важно, и изведнъж това тяло се е взривило и започнало да се разширява с неимоверна скорост и започнали да действат четирите фундаментални сили. Гравитацията, електромагнетизма, силната и слабата (ядрена) сила. И така се създали звездите, планетите и следователно ние.

   Но тази теория поражда други въпроси, от къде се е появила тази частица или как е започнал самият взрив. Тук се намесва теорията за струните. Тази теория казва, че всяка частица се разглежда като микроскопична струна, като всяка една трепти с различна честота, колкото повече енергия има една струна, толкова по-голяма маса притежава тя. Това е според чичо Айнщайн. Тук също така обясняват, има неща наречени брани в пространството. Брана от думата „мембрана”. Тези брани се движат, отдалечават се после се приближават, през определен период  от време и когато се сблъскват в даден район от площта им се получава голям взрив. Така се обяснява Големият взрив, според който се е зародила Вселената ни.

   Да не захвърляме на страна и религиите. Според всички тях е имало едно могъщо и всезнаещо същество, което ни е сътворило, заедно със Земята и всички животни и растения. Според някои сме били създадени от кал по подобие на твореца, а според други, политеистични религии, много богове са помогнали за създаването ни. Всички тези вярвания са били силно застъпени в мисленето на човек. Имало е много вярващи в миналото, докато човекът не се е разпрострял из космоса. Тогава вече се повдига въпросът кой е създал цялата вселена, и пак все едно е било замислено, в никоя религия не се конкретизира, че Бог е създал само Земята, а се казва, че е създал света. В миналото под тази дума се е разбирало само Земята, но после значението й се е разширило и е обхванало цялата Вселена.

   Да, несъмнено ще мине доста време преди да разберем кой или какво ни е създало, дали сме творение на някое всемогъщо и величествено същество или сме ненадейна случка по пътя на еволюцията не само на Земята, ами и на Вселената. Вечните въпроси, които ще ни тормозят до самия ни край. Но все пак ако знаехме всичко нямаше да е забавен животът, нали? Търсенето на неизвестното е целта на живота на всеки от нас, колкото и да не си го признаваме, е така и съм сигурен, че ще продължаваме да търсим отговора на този неизменно задаван от нас въпрос „Как сме се озовали тук и защо?”.

Магията на цветовете

  Прибирах се от училище и извървявайки пътя, който е между спирката на автобуса и дома ми, се загледах в дърветата. Колко нюанси на зеленото имаше в това малко парче земя. Погледнах в три различни двора на разстояние не повече от 5 метра. Толкова различни цветове, а се водят под едно име, зелено.

   Замислих се за различните цветове, за способността ни да ги различаваме, да ги виждаме, да им се радваме, да изразяваме чувствата си чрез тях, за всички тези наши дейности, които са свързани с гамата различни багри. И вървейки към дома си тези мисли се въртяха в главата ми и препускаха като моторист на магистрала с 230 км/ч.

   Тъй като скоро учихме по физика за устройството на окото, за лещи, за спектър на светлината, за самата светлина, всички тези неща ми минаха през това нещо на раменете. Как листата или по-точно хлоропластите, поглъщат всички дължини на вълната освен зелената, която я отразяват. А светлината, тя самата как се е появила? Всички тези процеси във Вселената на формиране на нови звезди и тяхната смърт. Всички тези красиви, но в същото време и смъртоносни чудеса. Нашето начало, започнало от тях.

   В един филм бяха казали, че, ние хората, сме съставени от звездния прах. Че ни има благодарение на смъртта на милиони звезди, довели евентуално до създаването ни. Всичко в нашата Вселена е свързано, като въже, което съединява всички части на космоса, колкото и отдалечени и различни да изглеждат, но в основата си са еднакви.

   Леко отклонение от темата, но на място. Да се върнем на цветовете. Ах, тези цветове. Не само милионите различни нюанси на зеленото, които могат да се видят пролетта и лятото в наша страна, но да не забравяме и изгрева и залеза. Тази смесица от оранжево-розов нюанс, който така ярко се откроява от синьото небе, но същевременно толкова изкусно преливащи в един спиращ дъха пейзаж.

   Цветове има навсякъде, където и да погледнем виждаме всякакви смайващи и поразително невероятни красиви багри. Но толкова сме задълбочени в своето скучно ежедневие, в своя забързан график, че не забелязваме красотата от цветове, която ни обгражда и ни напомня на какво е способна Вселената.

   Да не забравяме цветята. Те са едни от най-честно напомнящите ни за красотата, която ни заобикаля. Тези тъй ароматни и обаятелни растения зашеметяват със своята форма, размер, цвят, мирис. В забързаното ни ежедневие те са единствените „предмети”, които ни напомнят за красотата на природата, колкото и тъжно и жално да звучи, но си е самата истина.

   Пак ще завърша с мисълта от последната публикация. Трябва да се спрем и да се вгледаме в красотата на света, в цветовете, които ни обръщат, така те ще ни вдъхнат поне малко спокойствие, чувство за изпълнение на някаква цел, за завършеност. За жалост погледнем ли на страни пак ще се върнем в старото си сиво ежедневие (знам и сивото е цвят, но той е започнал да се сравнява със скучното, еднаквото). Наведени с глава надолу, замислени какво да правим с живота си, как да разрешим последния появил се проблем и как да доживеем до следващия ден. Това е нашият  живот, скучен и еднообразен, но с цветовете и малко интересен.

Бях забравил красотата

  Прибирах се от театър и в автобуса към вкъщи, когато погледнах през прозореца, видях красотата. Не беше нещо от природата, а от човека. Беше градът със своите блещукащи светлини. Блоковете, колкото и мрачни да изглеждат  денем, вечер те се превръщат в красива гледка. Със своите светещи прозорци на фона на тъмната вечер. Приличащи на нощното небе с неговите звезди, изпълнени с възможности за живот.

Колкото и да говорим, че рушим природата и влияем отрицателно на планетата, все пак може да правим и красиви и полезни неща. Пирамидите в Египет, Айфеловата кула, небостъргачите със своите зашеметяващи форми и размери, наклонената кула в Пиза, операта в Сидни. Всички тези творения са творения на красотата.

Може начинът и подходът към създаването им да не е бил правилен, но те показват възможностите и способностите на човека.

Огледайте се наоколо, всичко, което виждате, идва от идеите на предците ни. То е творение на изкуството, независимо колко просто изглежда за нас. Всичко покрай нас е чудо, красота, изкуство.

Нужно е само да се спрем за секунда, да прекъснем монотонното си ежедневие и „скучен” живот и да се вгледаме в заобикалящия ни свят. Там може да намерим толкова много красота и любов, които да разнообразят ежедневието ни. Толкова сме привикнали да вършим все едни и същи неща всеки ден, че вече подминаваме и най-малкото нещо, което може да ни вдъхне спокойствие и чувство за съвършенство.

Ако отделяме тази секунда от деня си, то тя би го направила значим, защото ще сме вникнали в съществото на заобикалящия ни свят. Ще сме разбрали дори и малка част от него и ще си тръгнем с чувството на задоволеност, ситост. Желая на всеки да направи това и да види каква разлика ще направи в живота му.

Създателка, но на каква цена?

Поредният ден. Прибирах се от училище, в маршрутката, когато тя спря на „Лъвов мост” и се загледах в хората на светофара. Бяха поне 20 души, погледнах другия светофар, същата гледка. Така беше на всички четири светофара. Всеки се движеше към своята цел и все едно бяха машини. Колко много хора на едно място и се движат навсякъде. Веднага ми дойде мисълта колко много хора сме на Земята. Шест милиарда души. С всеки изминал ден се увеличаваме и преизпълваме планетата.

През последните шейсет години ние замърсяваме и рушим създателя си. С напредъка на науката и технологиите се измислят все по-нови и нови устройства, които улесняват живота ни, но за сметка на планетата. С откриването на полезните изкопаеми, автомобилите и другите машини, замърсяването и вредата на Земята са станали още по-големи.

Както всички знаем, само на Земята, от цялата Слънчева система, има вода в течно състояние, което е основна съставка за оформянето на живота. Нас ни има благодарение на планетата ни и мястото и във Вселената.

Самата Земя е създавала няколко поколения от форми на живот и в последствие ги е заличавала. Това може да сполети и нас и еволюцията да се развие в различна посока. Все пак нас нямаше да ни има, ако не са били тези масови измирания. Погледнато от гледната точка на Земята ние сме болест, която бавно, но сигурно, я унищожава. Това е цената, която тя плаща за това, че ни е създала. Но ще дойде момент, в който ще ни го върне, тъпкано.